Постинг
23.09.2009 09:50 -
180 години от битката при с. Кюлевча
Автор: muza
Категория: Регионални
Прочетен: 5385 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 23.09.2009 09:52
Прочетен: 5385 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 23.09.2009 09:52
180 ГОДИНИ ОТ БИТКАТА ПРИ КЮЛЕВЧА
Милена АНДРЕЕВА
Тази година старото българско село Кюлевча отбелязва 180 години от едно историческо и паметно за военната история на Европа събитие- битката на руските и турски войски на товма място през май 1829 година. В миналото това сражение променило съдбите и пътищата на голяма част от местното население. Хората нерекли тази война „голямото морабе”, а разрушенията и мъката от нея принудили много българи да емигрират в чужбина, главно в земите на Бесарабия. Както е известно войната, от смутните времена на османския султан Селим и това сражение край Кюлевча са имали голямо значение не само за нас, но и за народите от цяла Югоизточна Европа. Войната от 1828-1829 г. между Русия и Турция се води поради това, че Русия решава да помогне на гръцките въстаници. В следствие на успешния и резултат се дава автономия на Гърция и Сърбия и се разширява автономията на Влашко и Молдова. Така че в това историческо събитие, което има значение за Сърбия, за Гърция, за Влашко, за Молдова, участва и Кюлевча. В тази война не се сражават помежду си само турски и руски войски, а активно участие взема населението и на Кюлевча. „Във вътрешността на страната - пише през лятото на 1829 г. един от военните от Главната квартира на Дунавската армия дошли тук, публициста Ф.П. Фотон, - ние виждаме набито, бодро и стройно българско племе, въодушевено от надежда за освобождение от омразното иго, жадуващо да има оръжие в ръцете си, за да основе своята независимост на собственото си мъжество. Стига само да свирнем и ние ще имаме не десет, не двадесет, но двеста хиляди души!”. Нещо повече, като вижда големия огън за свобода и ентусиазма на местните хора, полковник Липранди формира отряд с въоръжени българи-доброволци, който успешно действа из цяла Североизточна България и предпазва местното население от турските „зулуми”. Според историческите извори, околностите на Шумен стават арена на военни действия от 5 юли до 4 септември 1828 г. и от 28 април до 5 септември 1829 г. В началото на м. юли 1828 г. край Нови пазар започва акцията по събиране на руските войски, с цел поход и превземане на Шумен. На 6 юли сутринта се завързва сражение при Нови пазар, което се ръководи от руска страна от фелдмаршал граф Витгенщайн и от казашкия ген. – майор Сисоев, а от турска- от Алишах паша. Същия ден пристигнали основните руски сили, а с тях и самият руски император Николай І Павлович. От Н. Пазар бягащият турски отряд и руската армия се насочват към считаната за непревземаема Шуменска крепост, която била подложена на обсада от русите. Братушките преминават през повече от 40 селища в Шуменско, за да достигнат на 500 крачки до Шуменската крепост, срещу Узун табия, при сключването на Одринския мир. Под Шумен русите остават още 2 месеца и се изтеглят с настъпването на зимата. Ръководството на Дунавската армия е поверено на генерал Иван Иванович Дибич, наречен по-късно - Забалкански, тъй като е първият руски генерал, преминал с отрядите си на юг от Стара планина.
генерал Дибич
Османците били предвождани от също така опитен военаченик - великия везир Рашид Мехмед Паша. В тази война се проявява руското военно изкуство и пълководческият гений на генерал Дибич, който умело разполага своите войски, край Кюлевча, предвижда замисъла на противника къде ще насочи основните си усилия и съсредоточава своите войски по такъв начин, че да може да излезе победител в битката, разразила се на това място. Очаквайки сражението, ген. Дибич наредил на ген. Рот да придвижи отряда си до Кюлевча. На 30 май станала решителната среща на двете войски. Сражението се водило с променлив успех, при голяма упоритост и твърдост от двете страни Около 5 часа следобяд започнала решителната атака, която завършила с пълна победа на русите. Като трофеи били взети 6 бойни знамена, 50 оръдия, целият обоз и имуществото на войската, личната шатра на везира и над 2 хиляди пленници. От 40 хилядната турска армия останала безпорядъчно бягаща тълпа, диреща спасение в околните гори. Самият везир едва успял да се спаси с около 600 конници, бягайки към Шумен. Тази победа била скъпо платена и от русите. Те дали трима ранени генерали, 60 ранени и убити офицери, 2248 ранени и убити войници. След победата при Кюлевча пътят на руската армия на юг от Балкана бил открит. В знак на признателност и уважение императорът удостоил генерал Дибич с титлата „Задбалканский”и от 22 септември 1829 г. с чин генерал- фелдмаршал и орден Свети Георги. Малко известно е, че генералът е роден на 2 май 1785 година в Силезия, в благородническо семейство, а неговото име е Йохан Карл Хридрих Антон Дибич. А неговата военна биография е изключително респектираща и блестяща, с големи заслуги и успехи до идването му на Балканите. След изтеглянето си от Шуменския край, ген. Дибич оставя тук корпуса на своя ген. Красовски, със задачата да блокира великия везир Решид Мехмед паша в Шумен, а сам повел войските си в успешен поход на юг, като на 8 август 1829 г. превзема Одрин. Руската армия излязла на подстъпите за Цариград и това довежда до подписването на Одринския мирен договор, с който завършва съдбоносната и за българите война. За населението от Шуменския край тя наистина била с тежки последици. Според проучванията на изследователя Васил Маринов, били разрушени селата Златна нива, Каспичан, Могила, Калугерица,Върбяне, Мадара, Кюлевча, Касаплар /дн.с. Дибич/, Риш, Преслав, и много други, като за разрушенията в тях и тегобите на българите добиваме представа и от пътните дневници и бележки на двамата чужди военни майор Дж. Кепъл и офицера Молтке - „гробища и угар говорят за населението, което някога е било тук, но сега го няма...”. За Кюлевча и войната пише в своя тритомен труд и откривателят на Мадарският конник за науката, унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц. След края на войната много наши сънародници от онова време се изселват заедно с подхождащите руски войски в Бесарабия. През 1828 година селото, както още казват местните жители, било “до мръка” изгорено. Изселването на местни жители в руска Бесарабия започва ощепрез 1818 година, но според изследванията на Л. Милетич става ясно, че изселването започва главно след подписването на Одринския мир, с изтеглянето на руските войски. Те увлекли големи маси християнско население, което бягало от отмъщението на турците. Напуснали с мъка родните домове и се заселили компактно във Влашко и Молдова. Една част останали там завинаги. Миграцията само след тази война обхванала около 150-160 хиляди души от много селища, предимно от Шуменския регион. През 1830 година нашите българи създават село Кулевча, намиращо се на 15 км от магистралата Одеса-Измаил. В 1857 г. тук хората от Кюлевча, заедно с мюсюлманите, които тогава са живеели в селото, съграждат и освещават православен храм.
Тази година старото българско село Кюлевча отбелязва 180 години от едно историческо и паметно за военната история на Европа събитие- битката на руските и турски войски на товма място през май 1829 година. В миналото това сражение променило съдбите и пътищата на голяма част от местното население. Хората нерекли тази война „голямото морабе”, а разрушенията и мъката от нея принудили много българи да емигрират в чужбина, главно в земите на Бесарабия. Както е известно войната, от смутните времена на османския султан Селим и това сражение край Кюлевча са имали голямо значение не само за нас, но и за народите от цяла Югоизточна Европа. Войната от 1828-1829 г. между Русия и Турция се води поради това, че Русия решава да помогне на гръцките въстаници. В следствие на успешния и резултат се дава автономия на Гърция и Сърбия и се разширява автономията на Влашко и Молдова. Така че в това историческо събитие, което има значение за Сърбия, за Гърция, за Влашко, за Молдова, участва и Кюлевча. В тази война не се сражават помежду си само турски и руски войски, а активно участие взема населението и на Кюлевча. „Във вътрешността на страната - пише през лятото на 1829 г. един от военните от Главната квартира на Дунавската армия дошли тук, публициста Ф.П. Фотон, - ние виждаме набито, бодро и стройно българско племе, въодушевено от надежда за освобождение от омразното иго, жадуващо да има оръжие в ръцете си, за да основе своята независимост на собственото си мъжество. Стига само да свирнем и ние ще имаме не десет, не двадесет, но двеста хиляди души!”. Нещо повече, като вижда големия огън за свобода и ентусиазма на местните хора, полковник Липранди формира отряд с въоръжени българи-доброволци, който успешно действа из цяла Североизточна България и предпазва местното население от турските „зулуми”. Според историческите извори, околностите на Шумен стават арена на военни действия от 5 юли до 4 септември 1828 г. и от 28 април до 5 септември 1829 г. В началото на м. юли 1828 г. край Нови пазар започва акцията по събиране на руските войски, с цел поход и превземане на Шумен. На 6 юли сутринта се завързва сражение при Нови пазар, което се ръководи от руска страна от фелдмаршал граф Витгенщайн и от казашкия ген. – майор Сисоев, а от турска- от Алишах паша. Същия ден пристигнали основните руски сили, а с тях и самият руски император Николай І Павлович. От Н. Пазар бягащият турски отряд и руската армия се насочват към считаната за непревземаема Шуменска крепост, която била подложена на обсада от русите. Братушките преминават през повече от 40 селища в Шуменско, за да достигнат на 500 крачки до Шуменската крепост, срещу Узун табия, при сключването на Одринския мир. Под Шумен русите остават още 2 месеца и се изтеглят с настъпването на зимата. Ръководството на Дунавската армия е поверено на генерал Иван Иванович Дибич, наречен по-късно - Забалкански, тъй като е първият руски генерал, преминал с отрядите си на юг от Стара планина.
генерал Дибич
Османците били предвождани от също така опитен военаченик - великия везир Рашид Мехмед Паша. В тази война се проявява руското военно изкуство и пълководческият гений на генерал Дибич, който умело разполага своите войски, край Кюлевча, предвижда замисъла на противника къде ще насочи основните си усилия и съсредоточава своите войски по такъв начин, че да може да излезе победител в битката, разразила се на това място. Очаквайки сражението, ген. Дибич наредил на ген. Рот да придвижи отряда си до Кюлевча. На 30 май станала решителната среща на двете войски. Сражението се водило с променлив успех, при голяма упоритост и твърдост от двете страни Около 5 часа следобяд започнала решителната атака, която завършила с пълна победа на русите. Като трофеи били взети 6 бойни знамена, 50 оръдия, целият обоз и имуществото на войската, личната шатра на везира и над 2 хиляди пленници. От 40 хилядната турска армия останала безпорядъчно бягаща тълпа, диреща спасение в околните гори. Самият везир едва успял да се спаси с около 600 конници, бягайки към Шумен. Тази победа била скъпо платена и от русите. Те дали трима ранени генерали, 60 ранени и убити офицери, 2248 ранени и убити войници. След победата при Кюлевча пътят на руската армия на юг от Балкана бил открит. В знак на признателност и уважение императорът удостоил генерал Дибич с титлата „Задбалканский”и от 22 септември 1829 г. с чин генерал- фелдмаршал и орден Свети Георги. Малко известно е, че генералът е роден на 2 май 1785 година в Силезия, в благородническо семейство, а неговото име е Йохан Карл Хридрих Антон Дибич. А неговата военна биография е изключително респектираща и блестяща, с големи заслуги и успехи до идването му на Балканите. След изтеглянето си от Шуменския край, ген. Дибич оставя тук корпуса на своя ген. Красовски, със задачата да блокира великия везир Решид Мехмед паша в Шумен, а сам повел войските си в успешен поход на юг, като на 8 август 1829 г. превзема Одрин. Руската армия излязла на подстъпите за Цариград и това довежда до подписването на Одринския мирен договор, с който завършва съдбоносната и за българите война. За населението от Шуменския край тя наистина била с тежки последици. Според проучванията на изследователя Васил Маринов, били разрушени селата Златна нива, Каспичан, Могила, Калугерица,Върбяне, Мадара, Кюлевча, Касаплар /дн.с. Дибич/, Риш, Преслав, и много други, като за разрушенията в тях и тегобите на българите добиваме представа и от пътните дневници и бележки на двамата чужди военни майор Дж. Кепъл и офицера Молтке - „гробища и угар говорят за населението, което някога е било тук, но сега го няма...”. За Кюлевча и войната пише в своя тритомен труд и откривателят на Мадарският конник за науката, унгарският пътешественик и етнограф Феликс Каниц. След края на войната много наши сънародници от онова време се изселват заедно с подхождащите руски войски в Бесарабия. През 1828 година селото, както още казват местните жители, било “до мръка” изгорено. Изселването на местни жители в руска Бесарабия започва ощепрез 1818 година, но според изследванията на Л. Милетич става ясно, че изселването започва главно след подписването на Одринския мир, с изтеглянето на руските войски. Те увлекли големи маси християнско население, което бягало от отмъщението на турците. Напуснали с мъка родните домове и се заселили компактно във Влашко и Молдова. Една част останали там завинаги. Миграцията само след тази война обхванала около 150-160 хиляди души от много селища, предимно от Шуменския регион. През 1830 година нашите българи създават село Кулевча, намиращо се на 15 км от магистралата Одеса-Измаил. В 1857 г. тук хората от Кюлевча, заедно с мюсюлманите, които тогава са живеели в селото, съграждат и освещават православен храм.
Няма коментари
